Е, пак ми се пише. Но не някаква история, нито любимо стихотворение, даже не мисля да слагам в поста и някоя песен, влязла в главицата ми или просто отговаряща на моментното ми състояние. Какво е то, ще попитате. Никакво. So simple. Не се бях сещал за думата "безвремие" откакто четох една критика за Дебеляновите стихотворения. Ето, че безвремието ме е обхванало и, въпреки че съм го знаел подсъзнателно доста време, едва сега започвам да се страхувам от него. Мразя малко неща. Не обичам самото чувство на омраза, което те яде отвътре и не ти дава спокойствие. А аз съм спокоен човек. Та едно от нещата, които мразя са клишетата. Но ето, че пак ще употребя едно такова. "Сивото ежедневие ме е погълнало". Погълнало, не, ами направо като черна дупка ме е засмукало, както би казала баба ми. Застой, никакво развитие, чак на блато ми домирисва. Скоро се сблъсках със стихотворението "Юноша" от Христо Смирненски. В него младият човек търси отговор на екзестенциалния( брей, какви сложни думи знам:)) въпрос за човешкото съществуване. И какъв е отговорът му, според Смирненски? Човек живее, за да се бори със злото. Замислям се това би ли могло да ми даде стимул да продължа - да живея, да работя, да се развивам. Само за едната борба със злото. Че то няма край. Пък и хората са го казали: "Направи добро, изяж *****", предполагам се сещате. Мислите ми направо ще се избият коя да излезе първа. Не се стремя да спазвам някаква тема или някакви правила в постингите си. Това са мислите ми, това е моята виртуална тетрадка, а това, че хората я четат не е от особено значение за мен. Следващите 7 месеца от живота ми ще бъдат адски трудни и настроението ми най-вероятно често ще бъде минорно. В "Нощни птици" по БНТ в неделя гостува един актьор, не му запомних името, мисля че е бил директор на Сатиричния театър. Той каза, че обича да е тъжен, обича да го боли. "Мазохист" беше първата мисъл, която мина през главата ми. Но после се замислих, дали не съм като него? Стремя се към щастие, но чрез болката израствам, когато си страдал за щастието, то е по-сладко. Това последното май беше глупост, както и да е. Обичам да очаквам. Винаги очаквам нещо и почти винаги оставам разочарован от това, което съм очаквал. Но дори и най-дългият път ще ни се стори по-кратък, когато го разделим на малки части и когато изминем една малка част в нас се заражда чувството, че сме се доближили още до целта си. Това би могло да направи и най-дългия път, ако не по-кратък, то по-щастлив. А на мен ми предстои дълъг път, надявам се. А сега ми предстои пътят до леглото, защото ми се спи, а утре ще ставам рано - в 9:30 :)))