Постинг
02.11.2009 22:28 -
Да ти пикая на романтиката...
(повод за написването на това разказче ми даде един анонимен читател на един мой стар, вече изтрит постинг)
7:00. Будилника звънна както винаги когато спя най-сладко. Мисля, че го мразя. Тъкмо сънувах как Левски бие наред в Шампионската лига. Едно от най-важните неща в живота ми - футбола. Дори бях започнал да сънувам футбол, явно не е добре положението. Душ, кафе, препечени филийки, ключове, стълби, спирка, автобус. Като робот извършвам механичните движения, които правя всяка сутрин. Май имам нужда от разнообразие? Не, така си ми е добре, винаги съм мразел промените. Усмихвам се в автобуса. Малко странно, но чак сега в главата ми се появи мисълта за нея. Учудвам се на себе си, но за кратко. Нали след малко ще я видя, с какво ли ще е облечена днес? И унесен в такива мисли неусетно пропуснах спирката си. Е, тъкмо малко разходка в заседналия ми начин на живот, няма да ми се отрази зле. Вървя и си подсвирвам, а всички около мен се усмихват. Става ми хубаво, само при мисълта, че може аз да съм причината за тази тяхна усмивка. Обичам есента, не всъщност обичам всичко около мен. Брей, кога пък станах толкова позитивен човек. Пред входа на службата лежи просяк.Колко е мръсен и одърпан, трябва да внимавам като мина покрай него да не се допра. Стигам до вратата и започвам да търся картата си. Ооо, не. Какво ще иска тоя, че протяга ръцете си към мен? А, жена му била болна - замалко да му повярвам. Пфф и очите му са възпалени. Не, сълзи било. Той плаче. В името на любовта мръзне от сутринта, за да събере пари за жена си. Колко мило, сигурно я обича поне толкова, колкото аз обичам моята любима. Давам му 5 лева и влизам в службата. Оглеждам се в коридора, но не я виждам и влизам в офиса. Тъпите ми колеги нещо ме одумват. С нова блузка съм, сигурно завиждат. Да си говорят, мен има кой да ме харесва. Охо-о ето я и нея. Пак е обградена от мъже, както винаги. Мисля си какъв щастливец съм, че тя харесва мен. Поздравявам я и тя се усмихва. Каква красота, господи! От колко време мечтая за нея и му се вижда края на чакането ми. Щом ми каза, че ме обича и то за втори път явно е така. Наскоро се раздели с приятеля си. Беше бременна от него, но загуби бебето. Бях до нея, утеших я доколкото мога. Казвам и "животът е пред теб, ще имаш и други деца", а тя само стои и се усмихва. Горчиво. През сълзи. Ето, че денят завършва, а ние сме си казали само 5-6думи по работа. Но аз съм доволен, идва моят час, когато сме само двамата. Онлайн. Хващам си автобуса и някак по инерция минавам през магазина за бира и цигари. Вчерашната лазаня изглежда вкусна. Хапвам за 5 минути и включвам скайпа. Там е, чака ме. Пиша и, но не ми отговаря. Чакам известно време. А най-сетне моливът се задвижи. Какво ли ще ми напише, с какво ли ще ме изненада? Моля? Отменяш срещата? Но, но как... Откога я чакам? Какво? Всичко е било грешка, не сме... не сме един за друг?!? Да ти изтрия номера.. ще ме блокираш... ще го преживея..Уредила си среща с някакъв по-перспективен. Имам нужда от питие. И ето, че пак слизам по гадното сълбище, излизам през гадния вход, а навъ е някак гадно, есенно. Винаги съм мразил есента. Всъщност май мразя всичко в момента. Вървя си навъсен и хората отсреща ме гледат страшно. Мразя ги. Влизам в пропадналата квартална кръчма. Редовните там се очудват на присъствието ми, нали не съм "такъв". Поръчвам една ракия и чакам като се опитвам да убия някого с поглед. И, о, чудо. Просякът от службата си пийва уиски, гледа ме и се хили. Отивам при него, кръвта ми бушува и вената на челото ми ще се пръсне. Не съм за 5-те лева, но мразя да ме лъжат.
-Какво стана с жена ти?
-Ами-и-и, такова, тя ме напусна преди 8 години. Излъгах те тази сутрин.
-И защо?
-Пие ми се, това е единствената останала радост в живота ми.
-Не, не ме разбра. Защо те напусна?
-Закриха фабриката, в която работех. Започнах да бачкам като хамал, но знаеш как е, парите са малко. Един ден се прибрах, а нея я нямаше.
-Обичаше ли я?
-Да, много. Тя беше целия ми живот. Скъсвах си задника от работа, за да не и липсва нищо. Не съм пропуснал нито един неин рожден ден, 8-ми март, годишнини. Всеки път с подарък. Гладен съм ходил на работа, но не съм й го казвал.
-Ех, романтика...
-Знаеш ли какво ще ти кажа моето момче. Да ти пикая на романтиката, от жена добро не съм видял.
-Еми, то... Я дай да пием по още едно, аз черпя.
"Принцът" и просякът, споделящи една житейска философия, било то само за една вечер. Животът е интересно нещо..
7:00. Будилника звънна както винаги когато спя най-сладко. Мисля, че го мразя. Тъкмо сънувах как Левски бие наред в Шампионската лига. Едно от най-важните неща в живота ми - футбола. Дори бях започнал да сънувам футбол, явно не е добре положението. Душ, кафе, препечени филийки, ключове, стълби, спирка, автобус. Като робот извършвам механичните движения, които правя всяка сутрин. Май имам нужда от разнообразие? Не, така си ми е добре, винаги съм мразел промените. Усмихвам се в автобуса. Малко странно, но чак сега в главата ми се появи мисълта за нея. Учудвам се на себе си, но за кратко. Нали след малко ще я видя, с какво ли ще е облечена днес? И унесен в такива мисли неусетно пропуснах спирката си. Е, тъкмо малко разходка в заседналия ми начин на живот, няма да ми се отрази зле. Вървя и си подсвирвам, а всички около мен се усмихват. Става ми хубаво, само при мисълта, че може аз да съм причината за тази тяхна усмивка. Обичам есента, не всъщност обичам всичко около мен. Брей, кога пък станах толкова позитивен човек. Пред входа на службата лежи просяк.Колко е мръсен и одърпан, трябва да внимавам като мина покрай него да не се допра. Стигам до вратата и започвам да търся картата си. Ооо, не. Какво ще иска тоя, че протяга ръцете си към мен? А, жена му била болна - замалко да му повярвам. Пфф и очите му са възпалени. Не, сълзи било. Той плаче. В името на любовта мръзне от сутринта, за да събере пари за жена си. Колко мило, сигурно я обича поне толкова, колкото аз обичам моята любима. Давам му 5 лева и влизам в службата. Оглеждам се в коридора, но не я виждам и влизам в офиса. Тъпите ми колеги нещо ме одумват. С нова блузка съм, сигурно завиждат. Да си говорят, мен има кой да ме харесва. Охо-о ето я и нея. Пак е обградена от мъже, както винаги. Мисля си какъв щастливец съм, че тя харесва мен. Поздравявам я и тя се усмихва. Каква красота, господи! От колко време мечтая за нея и му се вижда края на чакането ми. Щом ми каза, че ме обича и то за втори път явно е така. Наскоро се раздели с приятеля си. Беше бременна от него, но загуби бебето. Бях до нея, утеших я доколкото мога. Казвам и "животът е пред теб, ще имаш и други деца", а тя само стои и се усмихва. Горчиво. През сълзи. Ето, че денят завършва, а ние сме си казали само 5-6думи по работа. Но аз съм доволен, идва моят час, когато сме само двамата. Онлайн. Хващам си автобуса и някак по инерция минавам през магазина за бира и цигари. Вчерашната лазаня изглежда вкусна. Хапвам за 5 минути и включвам скайпа. Там е, чака ме. Пиша и, но не ми отговаря. Чакам известно време. А най-сетне моливът се задвижи. Какво ли ще ми напише, с какво ли ще ме изненада? Моля? Отменяш срещата? Но, но как... Откога я чакам? Какво? Всичко е било грешка, не сме... не сме един за друг?!? Да ти изтрия номера.. ще ме блокираш... ще го преживея..Уредила си среща с някакъв по-перспективен. Имам нужда от питие. И ето, че пак слизам по гадното сълбище, излизам през гадния вход, а навъ е някак гадно, есенно. Винаги съм мразил есента. Всъщност май мразя всичко в момента. Вървя си навъсен и хората отсреща ме гледат страшно. Мразя ги. Влизам в пропадналата квартална кръчма. Редовните там се очудват на присъствието ми, нали не съм "такъв". Поръчвам една ракия и чакам като се опитвам да убия някого с поглед. И, о, чудо. Просякът от службата си пийва уиски, гледа ме и се хили. Отивам при него, кръвта ми бушува и вената на челото ми ще се пръсне. Не съм за 5-те лева, но мразя да ме лъжат.
-Какво стана с жена ти?
-Ами-и-и, такова, тя ме напусна преди 8 години. Излъгах те тази сутрин.
-И защо?
-Пие ми се, това е единствената останала радост в живота ми.
-Не, не ме разбра. Защо те напусна?
-Закриха фабриката, в която работех. Започнах да бачкам като хамал, но знаеш как е, парите са малко. Един ден се прибрах, а нея я нямаше.
-Обичаше ли я?
-Да, много. Тя беше целия ми живот. Скъсвах си задника от работа, за да не и липсва нищо. Не съм пропуснал нито един неин рожден ден, 8-ми март, годишнини. Всеки път с подарък. Гладен съм ходил на работа, но не съм й го казвал.
-Ех, романтика...
-Знаеш ли какво ще ти кажа моето момче. Да ти пикая на романтиката, от жена добро не съм видял.
-Еми, то... Я дай да пием по още едно, аз черпя.
"Принцът" и просякът, споделящи една житейска философия, било то само за една вечер. Животът е интересно нещо..
Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене
За този блог
Гласове: 61
Архив
