Това е мой разказ - първият, който публикувам тук. Написах го преди около година, може би две и сега реших да го публикувам. Не съм писател, просто човек с богато въображение и понякога просто ми се дописва. Надявам се да ви хареса, а по нататък може и да публикувам някои още по-стари ( може и нови, ако музата ме посети) разкази. Enjoy :)

Слънцето залязваше и мека червена светлина обливаше цялата веранда. Красивият есенен ден си отиваше, но в това нямаше и капка носталгия или меланхолия. Той се облегна и се замисли. Замисли се за красотата на природата, за блажената тишина, прекъсвана само за секунда от писък на гларус или някоя нахална врана. Не е като да няма проблеми - трудно виждаше светлина в тунела. В ушите му още звучаха думите на майка му: "Виж брат си, виж братовчедите си, после погледни себе си. Къде стигнаха те, къде остана ти?!" Права ли беше? Може би. И какво от това, нали той беше спокоен. Момчетата от цеха бяха много свестни, шефа също беше приятен човек. Но зад спокойствието му се криеше цялото неудовлетворение на света, събрано в една човешка съдба. През цялото си детство той чувстваше превъзходството си над останалите връстници. Той беше отличникът на класа, гордостта на училището, единствената радост в нелекия живот на майка му. Изкарваше оценките с лекота, без много труд. Липсваше му амбиция, може би просто нямаше конкуренция в класа, в обкръжението си. Нямаше приятели, но не му и трябваха. Поне той така си мислеше, заблуден от своето изкуствено създадено самочувствие. Ето го вече знаменосец на училището, отличник, спечелил уважението на хората около себе си. Постигнал много и същевременно нищо. Нищо в чисто човешки план - кръгла нула. Твърде късно започна да усеща самотата и поиска да избяга от нея. И тогава една среща промени всичко. Една любов, срещнала го в най-неподходящия момент. Едно разочарование и всичко се срути. Той не бе готов за истинския живот. Живеейки в своята утопия, в своята собствена фантастична реалност, където мечтите стават реалност, той се бе отделил твърде много от реалността. Провалите не закъсняха - един след друг, един след друг. Твърде много разочарования, а той не бе свикнал с тях. Но в живота нищо не става по лесния начин, както сам трябваше да се убеди. И така детето остаря преждевременно, принудително, но и напълно логично с оглед на неговата същност - човек на крайностите.
Тези мисли го натъжиха и той отново погледна към огненочервения диск, врязващ се в хоризонта. Цялата тази картина незнайно защо му напомняше за циркуляра в цеха. Цеха, който сега беше целия му живот. Тъжно , но той беше решил да не се натъжава поне за един ден. Отвори поредната бира и запали цигара. Само ако можеше да го види майка му...