Постинг
22.09.2009 12:03 -
В очакване на "падаща звезда"
Автор: mydiary
Категория: Лични дневници
Прочетен: 769 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 22.09.2009 12:31
Прочетен: 769 Коментари: 0 Гласове:
2
Последна промяна: 22.09.2009 12:31
-Щастлив съм!
-Защо?
-Защото съм близо до теб.
-Моля те, не продължавай с това! - тя го погледна някак дистанцирано и сърцето му се сви.
-С кое да не продължавам? Грях ли е, че казвам каквото мисля?
-Не, но ме нараняваш по този начин. Знаеш, че..
-Да, знам всичко. Макар и без думи се разбираме отлично. Но не мислиш ли че е време да свалим всички карти? Започвам да се уморявам.
-Че на колко години си, за да се уморяваш?
-Много добре разбра за какво говоря. Но ето, че си научила и нещо от мен - да сменяш темата, да обръщаш и сериозните неща на шега.
-Виж, наистина имам много проблеми.
-И аз ли съм от проблемите? Винаги съм се чудел на хора, които казват, че животът им е гаден, труден или монотонен. Не! Животът ни е такъв, какъвто си го направим, не е ли така.
-При теб е различно - ти си по-млад, по-свободен..
-И летя в облаците, нали?
-Не, нямах това в предвид. Просто всичко при теб е по-лесно.
-А кое прави нещата при теб по-трудни? Не си ли ти самата?
Последва кратко мълчание. Двамата стояха и гледаха светофара, сякаш той отброяваше секундите до края на тази неловка ситуация. Капките дъжд се стичаха по предното стъкло сякаш на забавен кадър.
-Мисля, че това беше най-хубавият ден в живота ми. Наистина го мисля.
-Преувеличаваш. Даже и хубаво време не можахме да уцелим.
-Това ли беше най-важното за теб - времето? Ако прекарвам дните си с теб, като днешния, бих бил съгласен всеки ден да вали.
-Романтичен си.
Това признание и усмивката й го накараха да се почувства на седмото небе.
-Знаеш ли, обичам да те карам да се усмихваш.
-Че аз винаги съм си усмихната.
-Да, но е различно, когато аз съм причината.
Колата намали и спря пред бялата къща с червената ограда. Домът, който той обожаваше, неговата крепост, в която се чувстваше господар. Сега обаче не бързаше да се прибере както винаги. Облегна се на седалката и въздъхна.
-Е, пристигнахме.
-Да, забелязах, но не ми се слиза.
-И аз не искам да се разделяме, но се налага.
-Ще го повторим някой път, нали?
-Разбира се, когато съм свободна и сама.
Последните думи се повториха няколко пъти в ушите му преди да заглъхнат като далечно ехо..
-Ехо-о-о, къде се отнесе?
-Мислех си.
-За какво?
-Нали знаеш, моите си работи. А, щях да забравя да ти дам подаръка си.
-Но защо? Нали се разбрахме без подаръци.
-Почакай, той има сантиментална стойност.
Бръкна в джоба си и извади една мида, голяма колкото дланта му.
-Нищо особено, но от сърце.
-Знам, че е от сърце. Благодаря ти, за мен значи много.
-Исках да имаш нещо, което да поглеждаш и да се сещаш за мен.
-О, аз се сещам за теб и без повод, но сега наистина е време да се разделяме.
-Прегръдките в колата не са забранени, нали?
-Не. - тя се усмихна по нейния си начин, нежна като ангел, жизнерадостна като дете и в същото време леко тъжна. Тя бе неповторима.
-Надявам се и целувките да не са забранени.
Той се наведе прегърна я и нежно я целуна по бузата. Сърцето му щеше да изскочи, това бе първият път, в който тя го допускаше толкова близо да себе си. Последва нова минута мълчание. Той я гледаше втренчено, сякаш искаше да запомни образът й, точно такъв, какъвто беше в този момент.
-Ти си най-важният човек за мен, нали го знаеш?
-Да, знам го, но трябва да вървя.
-Е, не беше това отговорът, който очаквах, но добре. До понеделник тогава.
Излизайки от колата той се обърна и видя как тя избърсва сълзата си с ръка.
- И ти си важен за мен.
Той не се обърна, знаеше колко й е трудно в момента. Прибра се, но не влезе в къщата. Отиде на своето място, на двора, седна на камъка,неговият трон, на който бе прекарал голяма часто от своето детство и загледа звездите. Дали пък някоя нямаше да падне?...
-Защо?
-Защото съм близо до теб.
-Моля те, не продължавай с това! - тя го погледна някак дистанцирано и сърцето му се сви.
-С кое да не продължавам? Грях ли е, че казвам каквото мисля?
-Не, но ме нараняваш по този начин. Знаеш, че..
-Да, знам всичко. Макар и без думи се разбираме отлично. Но не мислиш ли че е време да свалим всички карти? Започвам да се уморявам.
-Че на колко години си, за да се уморяваш?
-Много добре разбра за какво говоря. Но ето, че си научила и нещо от мен - да сменяш темата, да обръщаш и сериозните неща на шега.
-Виж, наистина имам много проблеми.
-И аз ли съм от проблемите? Винаги съм се чудел на хора, които казват, че животът им е гаден, труден или монотонен. Не! Животът ни е такъв, какъвто си го направим, не е ли така.
-При теб е различно - ти си по-млад, по-свободен..
-И летя в облаците, нали?
-Не, нямах това в предвид. Просто всичко при теб е по-лесно.
-А кое прави нещата при теб по-трудни? Не си ли ти самата?
Последва кратко мълчание. Двамата стояха и гледаха светофара, сякаш той отброяваше секундите до края на тази неловка ситуация. Капките дъжд се стичаха по предното стъкло сякаш на забавен кадър.
-Мисля, че това беше най-хубавият ден в живота ми. Наистина го мисля.
-Преувеличаваш. Даже и хубаво време не можахме да уцелим.
-Това ли беше най-важното за теб - времето? Ако прекарвам дните си с теб, като днешния, бих бил съгласен всеки ден да вали.
-Романтичен си.
Това признание и усмивката й го накараха да се почувства на седмото небе.
-Знаеш ли, обичам да те карам да се усмихваш.
-Че аз винаги съм си усмихната.
-Да, но е различно, когато аз съм причината.
Колата намали и спря пред бялата къща с червената ограда. Домът, който той обожаваше, неговата крепост, в която се чувстваше господар. Сега обаче не бързаше да се прибере както винаги. Облегна се на седалката и въздъхна.
-Е, пристигнахме.
-Да, забелязах, но не ми се слиза.
-И аз не искам да се разделяме, но се налага.
-Ще го повторим някой път, нали?
-Разбира се, когато съм свободна и сама.
Последните думи се повториха няколко пъти в ушите му преди да заглъхнат като далечно ехо..
-Ехо-о-о, къде се отнесе?
-Мислех си.
-За какво?
-Нали знаеш, моите си работи. А, щях да забравя да ти дам подаръка си.
-Но защо? Нали се разбрахме без подаръци.
-Почакай, той има сантиментална стойност.
Бръкна в джоба си и извади една мида, голяма колкото дланта му.
-Нищо особено, но от сърце.
-Знам, че е от сърце. Благодаря ти, за мен значи много.
-Исках да имаш нещо, което да поглеждаш и да се сещаш за мен.
-О, аз се сещам за теб и без повод, но сега наистина е време да се разделяме.
-Прегръдките в колата не са забранени, нали?
-Не. - тя се усмихна по нейния си начин, нежна като ангел, жизнерадостна като дете и в същото време леко тъжна. Тя бе неповторима.
-Надявам се и целувките да не са забранени.
Той се наведе прегърна я и нежно я целуна по бузата. Сърцето му щеше да изскочи, това бе първият път, в който тя го допускаше толкова близо да себе си. Последва нова минута мълчание. Той я гледаше втренчено, сякаш искаше да запомни образът й, точно такъв, какъвто беше в този момент.
-Ти си най-важният човек за мен, нали го знаеш?
-Да, знам го, но трябва да вървя.
-Е, не беше това отговорът, който очаквах, но добре. До понеделник тогава.
Излизайки от колата той се обърна и видя как тя избърсва сълзата си с ръка.
- И ти си важен за мен.
Той не се обърна, знаеше колко й е трудно в момента. Прибра се, но не влезе в къщата. Отиде на своето място, на двора, седна на камъка,неговият трон, на който бе прекарал голяма часто от своето детство и загледа звездите. Дали пък някоя нямаше да падне?...
в очакване ...
Честито 500 000 - я посетител на http:/...
Астрономите са в очакване на неизвестен ...
Честито 500 000 - я посетител на http:/...
Астрономите са в очакване на неизвестен ...
Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене
За този блог
Гласове: 61
Архив
