Е, дойде време и за първия ми пост. Чувството е странно, все пак направих тази регистрация преди около година. Тогава имах огромна нужда да споделя с някого и все пак не писах тук. Сега дори не знам защо не се престраших. В този момент обаче имам нужда от това. Дори не знам колко хора ще го прочетат, не знам дори и в коя категория да пиша, но мисля да го оставя в Лични дневници. А си мислех че дневниците са само за момичетата.. Както и да е, има неща, които не мога да споделя с никой, а ме изгарят отвътре. Тъжно ми е, нямам настроение, затова и първият ми постинг ще е леко песимистичен, може би, но и това го има в живота.
Регистрирах се, преди около година, както казах, за да споделя за любовта си. Първата ми голяма любов.. Сега ще пиша за нейния край. Всичко свърши. Пиша това и вътрешно се съмнявам, надеждата живее в мен, колкото и да не ми е нужна в тази ситуация. Винаги има нужда от надежда, но и само с надежди не се живее. Трябва да я забравя. Казвам "трябва", а не "искам". И е така... Не искам да се разделям с мечтата поддържала ме жив цяла година, че и повече. Как да я забравя, като за 3-4 месеца ТЯ се превърна в най-близкия ми човек. Поглеждам скайпа, извън линия е. Напоследък си пишем по-малко, не както преди по 4-5 часа. Половин, един час и тя казва "Трябва да ставам, имам си и други задължения". Това ме наранява, но не мога да й кажа нищо, нали сме "само приятели". Да, бе, само приятели. Всъщност нищо никога не се е променяло. Винаги сме си били приятели, много близки по едно време, но само приятели. Знам, че не мога без нея, поне засега. Цялото време е пред мен и това ми дава надежда. Надежда, че ще я забравя, надежда че ще намеря някой, който да запълни празнината в сърцето ми. Егати клишето. Няма празнина в сърцето ми - ТЯ е още там. Още помня деня, в който й признах за чувствата си. Нормално е да го помня - беше преди 2 месеца. Това беше най-трудното ми решение, но пък след него изживях двата си най-хубави дни. ТЯ ми каза, че ме обича също толкова силно, колкото аз нея. Полетът ми трая два дни, в които не се чухме с нея.
Спирам се, стига с тоя разказ. По-нататък малко по-философски ще го карам, може би. Сега имах нужда да си кажа всичко :)  Като за финал една песен. Песен, писана сякаш за нас. Песен, която изказва всичко, което мисля в този момент и може би нямаше нужда от всичко написано по-нагоре. Ето я и нея:

Слави Трифонов и Софи Маринова - ВИНОВНИ СМЕ

Виновна си, накара ме да оживея...
Виновна си, че си от другите различна,
виновна си, че пожелах да те обичам и че вярвах...

Виновен си, че ме превърна в болка твоя,
виновен си, че позволи да го усетя,
виновен си - не премълча това, което вече знаех...

Искаш това, което виждаш,
виждаш това което искаш...
Просто не е истина...

ПРИПЕВ:
Най-жестоката присъда е да продължа
да те искам и да вярвам, че не си лъжа.
Най-жестоката присъда е да продължа
да те викам във живота си...

Най-жестоката присъда е да продължа
да те искам и да вярвам, че не си лъжа.
Най-жестоката присъда е да продължа
да те викам във живота си...

Виновен съм - не вярвам, че не съм ти нужен.
Виновен съм, че те сънувам още нощем.
Виновен съм, че мисля, че не е възможно да те имам.

Виновна съм, че те оставих да мечтаеш,
виновна съм - хареса ми да ме желаеш,
виновна съм, но два пъти си по-виновен ти от мене.

Искаш това което виждаш,
виждаш това което искаш...
Просто не е истина...

ПРИПЕВ: ...

Виновен съм !!!
Виновна съм !!!